I'm crying just because the sky is blue, huh (:

Когато бях дете във къщи
си имах коте за другар.
То беше черно, дявол същи,
със две очи от кехлибар.

Не, не можа да се опази
и участ го застигна зла:
пред мен в тъмното го сгази
една забързана кола.

Видях парцалче с четири крака,
муцунка в кръв и кал
и сам не зная де във мрака
по улиците съм вървял,

но още спомням си това, че
във разплаканите ми очи,
бе всяка лампа котараче -
със два мустака от лъчи.

Милото сантиментално дете си припомни това стихче от ранното си детство. И се натъжи. :Р

Сериозно, много съм плакала като малка на това стихче, не мога да си обясня защо го обичам толкова. Моето си е, дядо ми го разказваше. Преди това на каките ми, на майка ми, на вуйчо ми енд стъфф, нещо като традиция в глупавото ми семейство без традиции. :Р

Всичко ми е прекалено размазано сега, че да напиша нещо смислено... Because the wind is high, it blows my mind... Дали е от утрешния (ми) рожден ден, дали е от факта, че ще е първия, който няма да бъде тържествено отпразнуван, дали е от официалния край на детството ми или от хубавата лъжа, която излезе наяве днес - не ми е ясно, а и слабо ме вълнува. За да не се чувствам глупава, имам музика. Бийтълс обясняват всичко. По най-красноречивия начин...